Франция - страната, в която оставих сърцето си

Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка

 Китайска поговорка

В началото на миналата година подадох документи в канцеларията на Софийски университет, надявайки се силно, че ще ме приемат в началото на 4-ти курс да уча във Франция. Чаках 1 месец, докато излязат резултатите, като през цялото време си мислех как ще уча там, дали ще ми стигат парите и дали изобщо ще мога да свикна с този нов начин на живот, така различен от балканските привички.

И ето сега се връщам след три месеца и половина, прекарани в Льо Ман, малък град на 200 км от Париж. Не мога да опиша колко много ми хареса престоят ми там, чувствах се безгрижна и сякаш животът ми предлагаше от всичко, а аз трябваше просто да се протегна и да го взема. Учението там не ми създаде никакви трудности. Всички преподаватели бяха любезни, отговряха на всяко запитване, но най-важното – не ни деляха на французи и чужденци. Не записах много предмети, а само тези, които ми бяха необходими, за да изпълня изискванията на програмата за минимален брой кредити. От администрацията на френския университет ни помагаха, макар че ми направи впечатление, че дори и там нищо не е напълно ясно, никога не си изпуснал срока и винаги има някакви условности.

Не мога точно да определя кое ми хареса толкова много - дали добрите приятели, които срещнах там, дали оптимизмът и учтивостта на французите, дали идеята, че съм далеч от сивото си ежедневие, впуснала се в приключение, в което всичко ми е позволено. С удоволствие пак бих отишла, независимо, че тепърва откриваш всичко, като например как да си извадиш карта за транспорта или как да си откриеш сметка в банката, как да уредиш здравната си застраховка и още куп други дреболии, които все пак биха ми се сторили тежки за изпълнение тук, тъй като повечето служители в България за намусени, вечно забързани или вечно забавени...

Италианска приказка, изпълнена с любов

„Така из таз безмерност мисълта ми се удавя:

и сладко ми е да потъна в туй море”

Джакомо Леопарди

 

От много години исках да науча италиански език. Ако ме попитате защо, не бихте налучили точен и обоснован отговор. Но не за всяко наше действие трябва да има практическа цел. Когато сърцето желае нещо, дори и разума не може да се противопостави.
Аз съм студентка по руска филология в Софийския университет. Веднъж, съвсем случайно, научих за една програма по студентска мобилност, която ти дава право да заминеш за един семестър/година в друг европейски университет. Една от най-добрите ми приятелки вече беше изкарала шест месеца във Франция и спомените, които й останаха от там, бяха много приятни. Не го мислих дълго време; подадох си веднага документите без дори да казвам нищо на родителите си. Решила ли съм да направя нещо, трудно някой може да ме спре.Спрях избора си на Италия без да имам конкретна причина. Можеше да запиша Франция, защото в училище изучавах дванадесет години френски език и това щеше да бъде добър опреснителен урок за мен. Или пък Испания, за да мога да разбирам какво говори голяма част от населението на Земята, но, не... аз избрах Италия. Не е ли вярно, че през целия си живот, малко или много, сме задължени да действаме по-скоро по задължение, отколкото по лично желание. Е, това беше моят „звезден миг” да постъпя така, както сърцето искаше. А и от кого бих се научила да говоря на италиански език, ако не от самите италианци.