Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка
Китайска поговорка
В началото на миналата година подадох
документи в канцеларията на Софийски университет, надявайки се силно, че ще ме
приемат в началото на 4-ти курс да уча във Франция. Чаках 1 месец, докато
излязат резултатите, като през цялото време си мислех как ще уча там, дали ще
ми стигат парите и дали изобщо ще мога да свикна с този нов начин на живот,
така различен от балканските привички.
И ето сега се връщам след три месеца и
половина, прекарани в Льо Ман, малък град на 200 км от Париж. Не мога да опиша
колко много ми хареса престоят ми там, чувствах се безгрижна и сякаш животът ми
предлагаше от всичко, а аз трябваше просто да се протегна и да го взема.
Учението там не ми създаде никакви трудности. Всички преподаватели бяха
любезни, отговряха на всяко запитване, но най-важното – не ни деляха на
французи и чужденци. Не записах много предмети, а само тези, които ми бяха
необходими, за да изпълня изискванията на програмата за минимален брой кредити.
От администрацията на френския университет ни помагаха, макар че ми направи
впечатление, че дори и там нищо не е напълно ясно, никога не си изпуснал срока
и винаги има някакви условности.
Не мога точно да определя кое ми хареса
толкова много - дали добрите приятели, които срещнах там, дали оптимизмът и
учтивостта на французите, дали идеята, че съм далеч от сивото си ежедневие,
впуснала се в приключение, в което всичко ми е позволено. С удоволствие пак бих
отишла, независимо, че тепърва откриваш всичко, като например как да си извадиш
карта за транспорта или как да си откриеш сметка в банката, как да уредиш
здравната си застраховка и още куп други дреболии, които все пак биха ми се
сторили тежки за изпълнение тук, тъй като повечето служители в България за
намусени, вечно забързани или вечно забавени...
Всеки ден изминаваше неусетно, като миг
от приказка, която обаче няма да има прекрасен край, нито пък ужасен, тя просто
нямаше такъв. Много съм щастлива, че не заминах сама, а с една моя колежка. С
нея споделяхме всичко и си помагахме много, спечелих добър приятел, който се
надявам да запазя задълго. И макар там да не го оценявах, сега ми липсва
забързаната френска реч, французите, с които прекарвах всеки ден времето си,
простотата на всичко, разходките по Champs-Elysées, роматиката във въздуха и
френските шансони, звучащи в корабче по Сена... Посетих 4 пъти Париж, но бих
искала да го направя още хиляди пъти, наистина се влюбих в този град.
Най-важното е да се направи първата
стъпка – да се решиш да заминеш, въпреки всички съмнения и страхове. А после...
после всичко се нарежда.
Ани Игнатова
No comments:
Post a Comment