„Така из таз безмерност мисълта ми се
удавя:
и сладко ми е да потъна в туй море”
Джакомо Леопарди
От много години исках
да науча италиански език. Ако ме попитате защо, не бихте налучили точен и
обоснован отговор. Но не за всяко наше действие трябва да има практическа цел.
Когато сърцето желае нещо, дори и разума не може да се противопостави.
Аз съм студентка по руска филология в Софийския университет. Веднъж, съвсем случайно, научих за една програма по студентска мобилност, която ти дава право да заминеш за един семестър/година в друг европейски университет. Една от най-добрите ми приятелки вече беше изкарала шест месеца във Франция и спомените, които й останаха от там, бяха много приятни. Не го мислих дълго време; подадох си веднага документите без дори да казвам нищо на родителите си. Решила ли съм да направя нещо, трудно някой може да ме спре.Спрях избора си на Италия без да имам конкретна причина. Можеше да запиша Франция, защото в училище изучавах дванадесет години френски език и това щеше да бъде добър опреснителен урок за мен. Или пък Испания, за да мога да разбирам какво говори голяма част от населението на Земята, но, не... аз избрах Италия. Не е ли вярно, че през целия си живот, малко или много, сме задължени да действаме по-скоро по задължение, отколкото по лично желание. Е, това беше моят „звезден миг” да постъпя така, както сърцето искаше. А и от кого бих се научила да говоря на италиански език, ако не от самите италианци.
Ето, моментът да отпътувам настъпи. Взела всичко най-необходимо и тръгвайки без никакви нагласи (Повярвайте ми, винаги трябва да действаш без да очакваш абсолютно нищо, защото животът е непредвидим), аз бях готова. И така, след по-малко от два часа аз вече бях далеч от родната земя. Да стигна до Павия, градчето, в което живях, не предизвика големи затруднения. Хората ми помагаха и упътваха през цялото време.Веднага след пристигането си започнах курсове по италиански. Влюбих се в този език още повече. В него всяка дума е като наниз от красиви мъниста или като топяща се в устата бонбона. Речта на хората, вървящи съвсем спокойно по улицата, ме омайваше. Сякаш слушах песните на славея. Дори и нищо да не разбирах, аз можех да ги слушам непрестанно. Италианците добре знаят, че в езика им има нещо, което като магнит привлича всеки чужденец и където и да отидеш в Италия (на север или на юг) няма как да не ти направи впечатление колко много разговарят хората. Отиваш в магазина и пред теб вече се води задълбочен разговор между касиерката и някой от клиентите. Вървиш по улицата и на всяка крачка се разминаваш с дискутиращи помежду си хора. Боже, какво толкова намират да обсъдят тези хора.
Италия съвсем не е в разцвета на могъществото и силата си, но това не плаши местните. Те са винаги спокойни и хладнокръвни. Италианците силно се придържат към мотото: „Животът е един и трябва да му се насладиш подобаващо!”. „Налсадиш”... именно насладата и красотата са двете неща, които този народ издига в култ. Толкова емоционални и експресивни и в същото време така спокойни. Невероятно е, все едно да събереш в една точка северния и южния полюс едновременно.
Бях толкова приятно изненадана от факта, че за отрицателно време успях да спечеля толкова много приятели, както италианци, така и португалци, германци, поляци, французи и т.н. Никога не съм настоявала, че английския ми е на добро ниво, но когато ми се наложи да го използвам се оказа, че разбирам и говоря доста свободно. Винаги е така- за да опознаеш някакво свое качество, трябва да попаднеш в ситуация, където да ти се наложи да го използваш.
И така неусетно минаваха месеците, а аз си бях все тъй унесена в италианската си „приказка”. Всеки ден за мен беше изпълнен с очакване и любопитство какво ново ще науча днес в университета, от преподавателите и колегите ми, кого ще срещна навън, защото за мен това беше един от начините да достигна по близо към самата себе си, да опозная собствената си същност, като първо опозная хората около мен. Не, че в България не успявах да го сторя, но да живея за известен период в друга, съвсем различна от моята, страна за мен беше напълно ново и непознато. Сега можех да разбера какво са имали предвид приятелките ми, говорейки за разбирания, език, възгледи и т.н., които от години учат и живеят извън България. Сега можех да направя сравнение на образователните системи в италианското и българското обучение, защото вече имах и другата гледна точка. Нали знаете, че теорията е много важна, но без практиката не означава нищо. Е, това мисля и аз.
Не знам дали, ако живея в Италия бих мислила и изпитвала същото, но „…l’amore che move Il sole e l’altre stele…”(в превод „любовта, която движи слънцето и другите звезди”). Именно тази любов получих аз там и то не само от един човек, а от всеки един. Съвсем не искам да твърдя, че ние българите не изпитваме любов, напротив. Но защо сме я скрили така зад булото на примитивното и животинското, а не я разгърнем час по скоро. Все пак красотата привлича към себе си красота, доброто- добро...Винаги ще обичам родния си край, но винаги бих се чувствала добре и далеч от него, защото не земята, а хората изграждат света. Ако е съвършено, то е съвършено, и дори да отделиш съвършеното от съвършеното, съвършеното си остава. Дали, защото Бог е в теб, Бог е любов и ти си любов...
Анна Цветанова
Аз съм студентка по руска филология в Софийския университет. Веднъж, съвсем случайно, научих за една програма по студентска мобилност, която ти дава право да заминеш за един семестър/година в друг европейски университет. Една от най-добрите ми приятелки вече беше изкарала шест месеца във Франция и спомените, които й останаха от там, бяха много приятни. Не го мислих дълго време; подадох си веднага документите без дори да казвам нищо на родителите си. Решила ли съм да направя нещо, трудно някой може да ме спре.Спрях избора си на Италия без да имам конкретна причина. Можеше да запиша Франция, защото в училище изучавах дванадесет години френски език и това щеше да бъде добър опреснителен урок за мен. Или пък Испания, за да мога да разбирам какво говори голяма част от населението на Земята, но, не... аз избрах Италия. Не е ли вярно, че през целия си живот, малко или много, сме задължени да действаме по-скоро по задължение, отколкото по лично желание. Е, това беше моят „звезден миг” да постъпя така, както сърцето искаше. А и от кого бих се научила да говоря на италиански език, ако не от самите италианци.
Ето, моментът да отпътувам настъпи. Взела всичко най-необходимо и тръгвайки без никакви нагласи (Повярвайте ми, винаги трябва да действаш без да очакваш абсолютно нищо, защото животът е непредвидим), аз бях готова. И така, след по-малко от два часа аз вече бях далеч от родната земя. Да стигна до Павия, градчето, в което живях, не предизвика големи затруднения. Хората ми помагаха и упътваха през цялото време.Веднага след пристигането си започнах курсове по италиански. Влюбих се в този език още повече. В него всяка дума е като наниз от красиви мъниста или като топяща се в устата бонбона. Речта на хората, вървящи съвсем спокойно по улицата, ме омайваше. Сякаш слушах песните на славея. Дори и нищо да не разбирах, аз можех да ги слушам непрестанно. Италианците добре знаят, че в езика им има нещо, което като магнит привлича всеки чужденец и където и да отидеш в Италия (на север или на юг) няма как да не ти направи впечатление колко много разговарят хората. Отиваш в магазина и пред теб вече се води задълбочен разговор между касиерката и някой от клиентите. Вървиш по улицата и на всяка крачка се разминаваш с дискутиращи помежду си хора. Боже, какво толкова намират да обсъдят тези хора.
Италия съвсем не е в разцвета на могъществото и силата си, но това не плаши местните. Те са винаги спокойни и хладнокръвни. Италианците силно се придържат към мотото: „Животът е един и трябва да му се насладиш подобаващо!”. „Налсадиш”... именно насладата и красотата са двете неща, които този народ издига в култ. Толкова емоционални и експресивни и в същото време така спокойни. Невероятно е, все едно да събереш в една точка северния и южния полюс едновременно.
Бях толкова приятно изненадана от факта, че за отрицателно време успях да спечеля толкова много приятели, както италианци, така и португалци, германци, поляци, французи и т.н. Никога не съм настоявала, че английския ми е на добро ниво, но когато ми се наложи да го използвам се оказа, че разбирам и говоря доста свободно. Винаги е така- за да опознаеш някакво свое качество, трябва да попаднеш в ситуация, където да ти се наложи да го използваш.
И така неусетно минаваха месеците, а аз си бях все тъй унесена в италианската си „приказка”. Всеки ден за мен беше изпълнен с очакване и любопитство какво ново ще науча днес в университета, от преподавателите и колегите ми, кого ще срещна навън, защото за мен това беше един от начините да достигна по близо към самата себе си, да опозная собствената си същност, като първо опозная хората около мен. Не, че в България не успявах да го сторя, но да живея за известен период в друга, съвсем различна от моята, страна за мен беше напълно ново и непознато. Сега можех да разбера какво са имали предвид приятелките ми, говорейки за разбирания, език, възгледи и т.н., които от години учат и живеят извън България. Сега можех да направя сравнение на образователните системи в италианското и българското обучение, защото вече имах и другата гледна точка. Нали знаете, че теорията е много важна, но без практиката не означава нищо. Е, това мисля и аз.
Не знам дали, ако живея в Италия бих мислила и изпитвала същото, но „…l’amore che move Il sole e l’altre stele…”(в превод „любовта, която движи слънцето и другите звезди”). Именно тази любов получих аз там и то не само от един човек, а от всеки един. Съвсем не искам да твърдя, че ние българите не изпитваме любов, напротив. Но защо сме я скрили така зад булото на примитивното и животинското, а не я разгърнем час по скоро. Все пак красотата привлича към себе си красота, доброто- добро...Винаги ще обичам родния си край, но винаги бих се чувствала добре и далеч от него, защото не земята, а хората изграждат света. Ако е съвършено, то е съвършено, и дори да отделиш съвършеното от съвършеното, съвършеното си остава. Дали, защото Бог е в теб, Бог е любов и ти си любов...
Анна Цветанова
No comments:
Post a Comment