Всяко дълго пътуване започва с една единствена стъпка
Китайска поговорка
В началото на миналата година подадох
документи в канцеларията на Софийски университет, надявайки се силно, че ще ме
приемат в началото на 4-ти курс да уча във Франция. Чаках 1 месец, докато
излязат резултатите, като през цялото време си мислех как ще уча там, дали ще
ми стигат парите и дали изобщо ще мога да свикна с този нов начин на живот,
така различен от балканските привички.
И ето сега се връщам след три месеца и
половина, прекарани в Льо Ман, малък град на 200 км от Париж. Не мога да опиша
колко много ми хареса престоят ми там, чувствах се безгрижна и сякаш животът ми
предлагаше от всичко, а аз трябваше просто да се протегна и да го взема.
Учението там не ми създаде никакви трудности. Всички преподаватели бяха
любезни, отговряха на всяко запитване, но най-важното – не ни деляха на
французи и чужденци. Не записах много предмети, а само тези, които ми бяха
необходими, за да изпълня изискванията на програмата за минимален брой кредити.
От администрацията на френския университет ни помагаха, макар че ми направи
впечатление, че дори и там нищо не е напълно ясно, никога не си изпуснал срока
и винаги има някакви условности.
Не мога точно да определя кое ми хареса
толкова много - дали добрите приятели, които срещнах там, дали оптимизмът и
учтивостта на французите, дали идеята, че съм далеч от сивото си ежедневие,
впуснала се в приключение, в което всичко ми е позволено. С удоволствие пак бих
отишла, независимо, че тепърва откриваш всичко, като например как да си извадиш
карта за транспорта или как да си откриеш сметка в банката, как да уредиш
здравната си застраховка и още куп други дреболии, които все пак биха ми се
сторили тежки за изпълнение тук, тъй като повечето служители в България за
намусени, вечно забързани или вечно забавени...
